Отварям аз и що да видя - няааама сайт! Чудно, когато става въпрос за нещо от личен интерес хората, т.е. българите изведнъж преминават от състояние на сънлива вечно недоволно мрънкаща летаргия в дейни същества, които са готови на всичко за да стане тяхното. Ето типичен пример…. къде е сайта? Кой го махна? Защо го махна? Кой кой заплаши и кой на кого плати… not found… not found на тези въпроси.

Аз обичам Иракли, обичах тази чудна местност и природния парк, които зареждаха мирните средностатистически граждани със спокойствие, слънчева светлина и приятни емоции. Къде е сега Иракли? Пригорча ми нещо да ви кажа мили мои… ще хрусна една бучка цимент барем ми оправи вкуса.

Текста по-горе е извадка от сайта, за който става въпрос. Разгледах го подробно и не мисля че е плод на нечия болна фантазия. Препоръчвам това четиво на заинтересованите за природата ни хора. И аз както всеки един човек искам децата ми да живеят поне сред късче природа. Страхувам се, че може и да не се получи ако товаразпродаване и бетониране продължи със същите темпове…

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко.

Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.

Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.

Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до
вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото е
дин ден този човек няма да е до вас.
Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Истинските Неща в Живота
Джордж Гарлин

Когато започваме да водим духовен живот, това, което е от значение, е просто: Трябва да сме сигурни, че нашият път е свързан със сърцето ни. Множество други виждания ни се предлагат на съвременния духовен пазар. Велики духовни традиции предлагат разкази за просветление, благословение, познание, божествен екстаз и за най-висшите възможности на човешкия дух. Сред широкия кръг учения, които са ни достъпни на Запад, често най-напред сме привлечени от тези бляскави и съвършено необикновени аспекти. Макар че обещанието да достигнем такива състояния може да се изпълни и макар че тази състояния действително представят ученията, в някакъв смисъл те са също една от рекламните техники на духовната търговия. Те не са целта на духовния живот. В края на краищата духовният живот не е процес на търсене или придобиване на някакво необикновено състояние или на специални сили. Всъщност такова търсене може да отвлече вниманието ни от нас самите. Ако не сме внимателни, лесно може да се окаже, че повтаряме в духовния си живот големите несполуки на нашето модерно общество - неговата амбиция, неговия материализъм и духовната му изолация.

Започвайки истинско духовно пътешествие, трябва да се държим много по-близо до дома, да се концентрираме пряко върху това, което е точно тук, пред нас, да се погрижим нашият път да бъде свързан с най-дълбоката ни обич. Дон Хуан учи Карлос Кастанеда така:

Оглеждай всеки път внимателно и отговорно. Изпробвай го толкова пъти, колкото намериш за необходимо. После задай на себе си и само на себе си един въпрос. Това е въпрос, който се задава само от много стар човек. Моят благодетел ми каза веднъж за него, докато бях млад и кръвта ми беше твърде буйна, за да мога да го разбера. Сега вече го разбирам. Ще ти кажа какъв е той: Този път има ли сърце? Ако има, пътят е добър. Ако няма, той е безполезен.

Ученията в тази книга са за намирането на такъв път със сърце, за предприемането на пътешествие, което ни преобразява и се докосва до дълбините на съществото ни. Да направим това, означава да намерим практика, която ни позволява да живеем в света изцяло и напълно от сърцето си.

Когато питаме: „Дали следвам път със сърце?”, откриваме, че никой не може да ни даде определение какъв точно трябва да бъде пътят ни. Вместо това трябва да позволим на мистерията и красотата на този въпрос да намери отклик вътре в нас. Тогава някъде изотвътре ще дойде отговорът и ще се породи разбиране. Ако утихнем и се вслушаме задълбочено дори само за момент, ще научим дали следваме път със сърце.

Будистката традиция учи последователите си да разглеждат всеки живот като скъпоценен. Астронавтите, които напускат земята, също са преоткрили тази истина. Един от руските космонавти описва това по такъв начин: „Качихме на космическата станция малки рибки за някакви изследвания. Трябваше да прекараме там три месеца. След около три седмици рибките започнаха да измират. Колко ни беше жал за тях! Какво ли не направихме, за да ги спасим! На земята риболовът ни доставя голямо удоволствие, но когато си сам и надалеч от всичко земно, всяка проява на живот е особено добре дошла. Просто виждаш колко скъпоценен е животът.” В същия дух един астронавт след приземяването на капсулата си отворил люка, за да усети мириса на влажния земен въздух. „Аз просто се наведох и я допрях до бузата си. Наведох се и целунах земята.”

За да видим скъпоценността на всички неща, трябва да посветим цялото си внимание на живота. Духовната практика може да ни доведе до това съзнание без помощта на космическо пътешествие. Когато животът ни започне да се прониква все повече и повече от присъствие и простота, вътрешната ни обич към земята и всички същества започва да се проявява и да оживява пътя ни.

За да разберем по-задълбочено какво предизвиква това усещане за скъпоценност и как то придава смисъл на един път със сърце, да поработим върху следната медитация. В будистката практика карат човека да прецени как да живее добре, като размисли върху смъртта си. Традиционната медитация за тази цел е да седнете спокойно и да почувствате преходността на живота. След като прочетете този абзац, затворете очи и почувствайте смъртността на това човешко тяло, което ви е било дадено. Смъртта ни е сигурна - остава само още да научим кога ще настъпи. Представете си, че сте накрая на живота си - следващата седмица, следващата година или следващото десетилетие, някога в бъдещето. А сега се върнете мислено назад през целия си живот и си спомнете две добри дела, които сте извършили, две неща, направени от вас, които са хубави. Няма защо да са нещо грандиозно. Каквото иска да излезе наяве, нека се покаже. Представяйки си и припомняйки си тези добри дела, дайте си сметка също как тези спомени влияят върху съзнанието ви, как преобразяват чувствата и състоянието на сърцето и ума, когато ги виждате.

След като сте завършили това размишление, много внимателно се вгледайте в характера на тези ситуации, какво се съдържа в един момент на доброта, изолиран от цял един живот на думи и действия. Почти всички, които могат да си спомнят такива дела в тази медитация, откриват, че те са забележително прости. Това рядко са неща, които човек би написал в служебната си автобиография. За някои моментът на доброта е просто когато са казали на баща си, преди да умре, че го обичат, или когато насред най-важните си работи са хукнали през цялата страна, за да гледат децата на сестра си, докато тя се лекува след автомобилна катастрофа. Една начална учителка просто се видя в утрините, когато е държала за ръка децата, разплакани в един тежък за тях ден. В отговор на тази медитация една жена вдигна ръка, усмихна се и каза: „На претъпкана улица, когато едновременно стигнем до място за паркиране, винаги отстъпвам мястото на другия.” Това беше доброто дело в нейния живот.

Друга жена, медицинска сестра към шейсетте, отгледала деца и внуци, която беше живяла много пълноценен живот, си спомни следното: Била на шест години, когато една кола се повредила пред къщата им. Изпод капака излизала пара. Двама души в напреднала възраст излезли и заоглеждали колата и един от тях отишъл до автомата на ъгъла да се обади на техник. Те се върнали в колата и останали там голяма част от предиобеда в очакване да ги изтеглят. Любопитното шестгодишно момиче отишло при тях, заговорило ги и като видяло, че са прекарали дълго време в напечената кола, се върнало у дома. Без дори да ги попита, то приготвило поднос със сандвичи и чай с лед и им оставило подноса на тротоара.

Нещата, които са от най-голямо значение в живота ни, не са фантастични или импозантни. Това са моментите, когато се докосваме взаимно, когато присъстваме по най-внимателния или сърдечен начин. Тази проста и дълбока интимност е любовта, за която всички ние копнеем. Тези моменти, когато докосваме другите и сами биваме докоснати, могат да станат основа за един път със сърце и те се получават по най-непосредствения и пряк начин. Както казва Майка Тереза: „В този живот не можем да направим големи неща. Можем само да направим малки неща с голяма любов.”

За някои хора това упражнение е много трудно. Не им идват на ум никакви добри дела или ако изникнат едно-две, веднага биват отхвърлени като повърхностни, дребни, нечисти или несъвършени. Това означава ли, че между сто хиляди дела на цял един живот няма и две добри? Едва ли! Всички сме имали много такива. Смисълът на това е друг, по-дълбок. Това показва колко сме сурови към самите себе си. Както съдим себе си по този безмилостен начин, само Иди Амин или Сталин биха ни назначили да председателстваме техен съд. Много от нас откриват, че нямаме много милост към себе си. Трудно бихме приели, че от сърцата ни спонтанно може да грее истинска обич и доброта. Но е така.

Да изживяваме един път със сърце, означава да живеем по начина, който ни показва тази медитация, да позволим на тона на добротата да проникне целия на живот. Когато отдаваме пълното си внимание на действията си, когато даваме израз на обичта си и виждаме скъпоценността на живота, добротата в нас расте. Едно просто, сърдечно присъствие може да започне да прониква по-голям брой моменти от живота ни. Така че трябва непрестанно да питаме сърцето си: „Какво значи да се живее така? Дали пътят, начинът, по който сме избрали да живеем живота си, води към това?”

Поради стреса и сложността на живота си можем да забравим най-дълбоките си намерения. Но когато хората стигат до края на живота си и се обръщат назад, въпросите, които най-често задават, обикновено не са: „Колко имам в банковата си сметка?”, „Колко книги написах?” или „Какво съм изградил?” и подобни на тях. Ако имате привилегията да сте с човек, който си дава сметка, че умира, ще видите, че въпросите, които си задава такъв човек, са много прости: „Обичах ли както трябва?”, „Пълноценно ли живях?”, „Научих ли се да оставям, да се разделям с всяко нещо?”.

Тези прости въпроси достигат до самото сърце на духовния живот. Когато преценяваме дали сме обичали, както трябва, и дали сме живели пълноценно, можем да видим начините, по които нашите сърдечни връзки и страхове са ни ограничавали и можем да видим много възможности сърцата ни да се отворят. Дали сме си позволили да обичаме хората наоколо си, семейството си, земята, на която живеем? И дали сме се научили също да се разделяме? Дали сме се научили да преминаваме през превратностите на живота с благосклонност, мъдрост и съчувствие? Дали сме се научили да прощаваме и да живеем чрез сърцето, а не като произнасяме оценки и присъди?

Раздялата е основна тема в духовната практика, когато виждаме скъпоценността и краткостта на живота. Когато се налага раздяла, а не сме се научили на това, ние много страдаме, а когато стигнем до края на живота си, се случва да преминем през нещо като интензивен курс. Рано или късно трябва да се научим да се разделяме и да позволим на пълното с превратности тайнство на живота да преминава през нас, без да се страхуваме от него, без да се вкопчваме в това или онова.

Познавах една млада жена, която се грижеше за майка си по време на продължително лечение от рак. Част от това време майка й беше в болница, свързана с дузина тръбички и машини. Майката и дъщерята заедно решили, че майката не бива да умре по този начин и когато болестта напреднала, свалили от нея всичките там медицински джунджурии и я пуснали у дома. Ракът продължавал да се развива. И все пак на майката не било лесно да приеме болестта си. Тя се опитвала да управлява домакинството от леглото си, да плаща сметки и да не губи от поглед всичките си обичайни дела. Борела се с физическата си болка, но повече с неспособността си да се раздели. Един ден насред тази битка, чувствайки се вече много по-зле и малко объркана, тя извикала дъщеря си и казала: „Мила моя, изключи ми вече апарата, моля те.” А дъщеря й внимателно обяснила: „Майко, ти не си на апарат.” Някои от нас имат много да учат за раздялата.

Раздялата и преминаването през живота от една промяна към друга води до съзряване на духовната ни същност. Накрая откриваме, че да обичаш и да се разделяш могат да бъдат едно и също нещо. И в двете няма стремеж към притежание. И двете ни позволяват да се докоснем до всеки момент от този изменчив живот и ни позволяват да присъстваме изцяло, каквото и да идва по-нататък.

Има стара история за един знаменит равин в Европа, който един ден бил посетен от човек, дошъл с кораб от Ню Йорк, за да го види. Човекът стигнал до мястото, където живеел великият равин, голям дом на улица в европейски град, и му посочили стаята на равина, която била на таванския етаж. Той влязъл и заварил учителя в стая с едно легло, един стол и малко книги. Човекът бил очаквал много повече. След поздравите, попитал: „Рави, къде са вещите ви?” Равинът отвърнал с въпрос: „Ами твоите къде са?” Посетителят отговорил: „Но, рави, аз само минавам оттук”, а учителят отговорил: „И аз също, и аз също.”

За да обичаме пълноценно и да живеем добре, се изисква да си дадем сметка в края на краищата, че нямаме никакво притежание или собственост - нито къщите ни, нито колите, нито тези, които обичаме, нито дори собственото ни тяло. Духовната радост и мъдростта не идват от притежанието, а от способността ни да се отворим, да обичаме по-пълноценно и да бъдем подвижни и свободни в живота.

Това не е урок, който търпи отлагане. Един голям учител обясняваше това така: „Бедата ти е, че си мислиш, че имаш време.” Ние не знаем колко време имаме. Какво би било да живеем, като знаем, че това може да е последната ни година, последната ни седмица, последният ни ден? В светлината на този въпрос можем да изберем път със сърце.

Понякога е нужен шок, за да ни събуди, за да ни свърже с нашия път. Преди няколко години бях извикан от сестрата на един човек да го посетя в някаква болница в Сан франциско. Той беше към края на трийсетте си години и вече беше богат. Имаше строителна компания, яхта, ранчо, градска къща, фабрика. Един ден, докато карал БМВ-то си, изгубил съзнание. Изследванията показали, че има мозъчен тумор, меланом, бързо развиващ се вид рак. Лекарят казал: „Искаме да ви оперираме, но трябва да ви предупредя, че туморът е в центъра на говора и разбирането. Ако отстраним тумора, можете изцяло да изгубите способността да четете, да пишете, да говорите, да разбирате какъв да е език. Ако не оперираме, вероятно имате още шест седмици живот. Моля, обмислете това. Искаме да оперираме на сутринта. Дотогава трябва да ни кажете.”

Посетих този човек същата вечер. Той беше в състояние на пълен покой и размишление. Както можете да си представите, той беше в необичайно състояние на съзнанието. Такова пробуждане може да дойде понякога от духовната ни практика, но за него то беше дошло от извънредните обстоятелства. Когато разговаряхме, той не говореше за ранчото или яхтата си, нито за парите си. Там, накъдето се беше отправил, валутата на банковите сметки и БМВ-тата не е в обръщение. Всичко, което има стойност във време на значителна промяна, е валутата на сърцето - способността и разбиранията на сърцето, които са се развили в нас.

Двайсет години преди това, в края на 60-те този човек се бил занимавал малко с медитация, малко бил чел Алън Уотс и когато се беше изправил пред този момент, той се беше опрял на това и за това искаше да говори: за духовния си живот и разбирането си за раждането и смъртта. След най-задушевен разговор той спря, за да помълчи известно време и да поразмишлява. После се обърна към мен и каза: „Достатъчно говорих. Може би изприказвах твърде много думи. Тази вечер изглежда толкова скъпоценно преживяване просто да пийнеш вода от чешмата или да гледаш гълъбите как излитат във въздуха от перваза на медицинския център. Те ми изглеждат толкова прекрасни. Да гледаш как птицата пори въздуха, това е вълшебство. Не съм приключил с този живот. Може би просто ще го доживея по-тихо.” След четиринайсет-часова операция, извършена от много добър хирург, сестра му го посетила в реанимацията. Той погледнал нагоре към нея и казал: „Добър ден.” Успели били да отстранят тумора, без той да изгуби говора си.

След като напусна болницата и се възстанови от рака, целият му живот се промени. Той продължи отговорно да изпълнява деловите си задължения, но вече не беше работохолик. Той прекарваше повече време със семейството си и стана съветник на други хора с диагноза рак и тежки заболявания. Той прекарваше голяма част от времето си сред природата и също толкова много часове даряваше обич на хората около себе си.

Ако го бях срещнал преди онази вечер, можех да го сметна за духовен неудачник, защото за малко се беше занимавал с духовна практика и после напълно я беше изоставил, за да стане бизнесмен. Той като че ли напълно е бил забравил всички тези духовни ценности. Но когато нещата опряха дотам, когато той се поспря да размисли в момента между живота и смъртта си, дори малкото духовна практика, до която се беше докоснал, се оказа много важна за него. Никога не знаем какво научават другите и не можем да съдим за нечия духовна практика набързо или лесно. Всичко, което можем да направим, е да надникнем в собственото си сърце и да се запитаме кое е важно в начина ни на живот. Кое би могло да ме доведе до по-пълно отваряне, по-голяма честност и по-дълбока способност да обичам?

Един път със сърце трябва да включва също уникалните ни дарби и творчески способности. Външният израз на сърцето ни може да е писането на книги, издигането на здания, създаването на начини, по които хората да служат един на друг. Той може да бъде учителството или градинарството, професията на сервитьора или музиканта. Каквото и да изберем, творенията на живота ни трябва да идват от сърцето ни. Обичта ни е източникът на всяка енергия за създаване и свързване. Ако действаме без връзка със сърцето, дори най-важните неща в живота ни могат да станат бездушни, безсмислени или стерилни.

Може би ще си спомните, че преди няколко години се появи поредица от статии по вестниците относно плановете да се създаде банка за сперма на Нобелови лауреати. Тогава една засегната феминистка писа в Бостън Глоуб, че ако има банки за сперма, трябва също да има и за яйцеклетки. Бостън Глоуб отпечата отговор на Джордж Уолд, който сам е биолог с Нобелова награда, джентълмен и при това мъдър човек. Джордж Уолд й пишеше:

Вие сте напълно права. За зачеването на Нобелов лауреат е нужна колкото сперма, толкова и яйцеклетка. Всеки от тях е имал майка, а не само баща. Каквото щете говорете за бащите, но приносът им за зачеването всъщност е доста малък.

Но аз се надявам, че не предлагахте сериозно създаването на банка за яйцеклетки. Като изключим Нобеловите лауреати, технически не се иска кой знае какво за такава банка. Има известни проблеми, но нищо по-трудно, отколкото е в другите технологии ин витро. … Но представете си някой мъж, толкова суетен, че да си науми да вземе яйцеклетка от такава банка за гении. После той ще трябва да я оплоди. След като я оплоди, къде ще иде с нея? При жена си? „Ето скъпа - ще каже - Току що взех тази гениална яйцеклетка от банката и самолично я оплодих. Ще поемеш ли грижата за нея?” „Имам си собствени яйцеклетки, за които да се грижа - ще отговори тя. - Знаеш ли какво да направиш с гениалното си яйце? Наеми си жена. И докато трае това, най-добре да си наемеш и квартира.”

Виждате, че просто няма да стане. Истината е, че това, което действително е необходимо, не са Нобелови лауреати, а обич. Как мислите, че се печели Нобелова награда? От липса на обич. Човек толкова много желае обич, че се труди непрестанно и свършва като Нобелов лауреат. Това е утешителна премия.

Важното е обичта. Забравете за банките за сперма и за яйцеклетки. Банките и обичта са несъвместими. Ако не знаете това, значи не сте посещавали скоро банката си. Така че просто се упражнявайте в обич. Обикнете някого от Русия. Ще се изненадате колко е лесно и как ще грейне денят ви. Обикнете някого от Иран, от Виетнам, хора не само тукашни, а навсякъде. После, когато сте овладели това наистина добре, опитайте нещо трудно, например да обикнете политиците в нашата столица.

Копнежът по обичта и движението на обичта стоят зад всичките ни дейности. Щастието, което откриваме в живота, не идва от притежаване или собственост, нито дори от знание. То е откриването на тази способност да обичаме, да се отнасяме с обич, свободно и мъдро към целия си живот. Тази обич не иска да притежава, не е властна и обсебваща, а произлиза от собственото ни усещане за душевно равновесие и за връзката ни с всичко. Затова тя е щедра и будна и зачита свободата на всички същества. Чрез обичта пътят ни може да ни доведе дотам да използваме дарбите си, за да лекуваме и да служим, да създаваме мир наоколо си, да почитаме святото в живота, да благоговеем пред всичко срещнато и да желаем доброто на всички същества.

Духовният живот може да изглежда сложен, но в същността си не е такъв. Можем да намерим яснота и простота дори насред този сложен свят, когато открием, че това, което сърцето ни придава на живота, е най-важното. Обичаният дзен-поет Рьокан обобщава това с думите:

Дъждът е спрял, облаците са се пръснали
и времето отново е ясно.
Ако сърцето ти е чисто, всички неща в твоя свят са
чисти….
Тогава луната и цветята ще те водят по
Пътя.

Всички други духовни учения са напразни, ако не можем да обичаме. Дори най-екзалтираните състояния и най-изключителните духовни постижения са маловажни, ако не можем да бъдем щастливи по най-елементарните и обикновени начини, ако със сърцата си не можем да се докоснем едни други и до живота, който ни е даден. Важното е как живеем. Ето защо е толкова трудно и толкова важно да си поставим този въпрос: „Изживявам ли пътя си пълноценно, без съжаление ли живея?”, така че в последния ден от живота си, когато и да е той, да можем да кажем: „Да, аз изживях пътя си със сърце.”

Медитация по любяща доброжелателност

Любящата доброжелателност е плодоносната почва, от която може да израсне единен духовен живот. При наличието на обичащо сърце всичко, което се опитваме да направим, всичко, което срещаме, ще се отвори и ще потече по-лесно. Макар и при много обстоятелства любящата доброжелателност да може да възникне в нас естествено, тя може също да се култивира.

Следващата медитация е практика отпреди 2500 години, която използва повторение на фрази, образи и чувства, за да предизвика любяща доброжелателност и дружелюбие към себе си и към другите. Можете да експериментирате с тази практика, за да видите дали е полезна за вас. Най-добре е да започнете, като я повтаряте отново и отново в продължение на петнайсет или двайсет минути веднъж или два пъти дневно на спокойно място в течение на няколко месеца. Първоначално тази медитация може да ви се стори механична или скована или дори да води до своята противоположност, чувство на раздразнение и гняв. Ако стане така, особено важно е да бъдете търпеливи и внимателни към себе си и да позволите всичко, което се появи, да бъде прието в дух на благоразположение, внимание и доброта. Когато му дойде времето, дори пред лицето на вътрешни затруднения, любящата доброжелателност ще избуи.

Седнете удобно. Нека тялото ви да се отпусне и да бъде спокойно. Колкото е възможно, успокойте ума си, като се отърсите от планове и грижи. Тогава започнете да повтаряте в себе си следните фрази, като ги отправяте към вас самите, защото, без да обичате себе си, е почти невъзможно да обичате другите.

Да се изпълни сърцето ми
с любяща доброжелателност.
Нека да се чувствам добре.
Да се изпълни душата ми с покой и безметежност.
Нека да се чувствам щастлив.

Докато изговаряте фразите, бихте могли и да използвате образите от указанията на Буда: представете си, че сте малко и обичано дете или се почувствайте такива, какзито сте сега, обгърнати от любяща доброжелателност. Нека чувствата да идват с думите. Нагодете думите и образите, така че да намерите точно фразите, които най-добре отварят сърцето ви за добротата. Повтаряйте фразите отново и отново, като оставяте чувствата да изпълнят тялото и душата ви.

Повтаряйте тази медитация седмици наред, докато не се развие чувството ви на любяща доброжелателност към вас самите.

Когато се почувствате готови, в същата медитация можете постепенно да разпрострете фокуса на любящата си доброжелателност върху други. След себе си изберете някой благодетел, някой в живота ви, който истински ви е обичал. Представете си го и с пълно внимание повтаряйте същите фрази: Да се изпълни сърцето му/й с любяща доброжелателност и т. н. Когато се развие любящата доброта към вашия благодетел, започнете да включвате в медитацията други хора, които обичате, като си ги представяте и повтаряте същите фрази, за да предизвикате чувство на любяща доброжелателност към тях.

След това постепенно можете да започнете да включвате други: приятели, членове на комуната, съседи, хората навсякъде, животните, цялата земя и всички същества. После може да се опитате да включвате най-трудните хора в живота ви, като пожелавате и те също да се изпълнят с любяща доброжелателност и покой. След известна практика може да се развие устойчиво чувство на любяща доброжелателност и в течение на петнайсет или двайсет минути ще сте в състояние да включите много същества в медитацията си, като тръгнете от себе си, преминете през благодетеля и хората, които обичате, и стигнете до всички същества повсеместно.

Тогава може да се научите да я практикувате навсякъде. Можете да използвате медитацията по време на транспортни задръствания, в автобуси и самолети, в чакалнята на лекаря и при хиляди други обстоятелства. Практикувайки мълчаливо тази медитация по любяща доброжелателност сред хора, незабавно ще почувствате чудодейна връзка с ТЯУ - силата на любящата доброжелателност. Тя ще даде покой на живота ви и ще ви държи свързани със сърцето ви. Път със Сърце. Пътеводител през опасностите и големите надежди на духовнят живот.,
изд. “Изток-Запад”, 2003
ISBN 954-8945-42-8 ]]> http://blog.tomov.info/2007/12/27/%d0%be%d0%b1%d0%b8%d1%87%d0%b0%d1%85-%d0%bb%d0%b8-%d0%ba%d0%b0%d0%ba%d1%82%d0%be-%d1%82%d1%80%d1%8f%d0%b1%d0%b2%d0%b0-%d0%b4%d0%b6%d0%b5%d0%ba-%d0%ba%d0%be%d1%80%d0%bd%d1%84%d0%b8%d0%b8%d0%bb%d0%b4/feed/ http://blog.tomov.info/2007/12/21/%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f/ http://blog.tomov.info/2007/12/21/%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f/#comments Fri, 21 Dec 2007 15:05:41 +0000 Administrator Изкуство/Анти изкуство болница http://blog.tomov.info/2007/12/21/%d0%ba%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b0-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8f/ Всяко нещо си има граници. Не, сериозно. Разбирам коледната еуфория - хората се събират, наляво и надясно летят подаръци, звучат коледни шлагери, евъргрийни и модерни експерименти, хората се усмихват малко повече, в София задръстванията не се усещат толкова натрапчиво… Това е хубаво, хубаво е когато има настроение, когато хората са повече време със семейството. Разбира се украсата на нашия дом е също част от традицията. И ето тук мили приятели трябва да сме нащрек. Напоследък забелязвам абсолютно абсурдни коледни украси. Ето един наистина фрапантен пример, който се появи наскоро в обхвата на добрия ми вкус, причинявайки лек културен шок:

Какво би трябвало да преставлява горната бутафория не съм съвсем наясно. Действително прилича на коледна украса на пръв поглед, дам свещник би трябвало да е. Дотук добре. Първото нещо, което привлича вниманието ми е главата върху която е стъпал малкия Остроноско. Какво иска да пресъздаде тази скулптура? Победата на Давид над Голиат? Не, просто не мога да го разбера. Продължаваме с обхода на това нечовешко творение и следващото нещо, което се набива на очи е малкото листо което виси от корема на агресора. Значи, ако това е прикритие на неговата снежна мъжественост, то 1. тя е твърде малка и 2. той е без гащи. От друга страна не можем да приемем, че е нещо друго защото под разтвореното му палтенце не се вижда нищо по различно - няма колан, няма даже намек за панталон.

Абсурда е пълен, не знам освен за коледната трапеза на някой сатанист, поклонник на Хим или в някой секс шоп да… но примерно под елхата, където си играят децата ни? Това не навежда на тъжната идея, че след като има подобни украси, то някой ги купува, след като някой ги купува то този някой отдавна не забелязва детайлите. А напоследък ги виждам често често… извода остава за вас.

Връщам се обратно в гарата, давайки почивка на спомените ми. Замислям се, че всъщност в детайлите се крие необикновена красота и знание, за което ние хората сме сякяш слепи. Припомням си как вчера разправях на Юлиян за невероятния бодил, до чешмичката в градинката зад хотел Хилтън. Докато чаках Мартин да дойде с колелото имах навика да присядам там и да се радвам на слънчевата светлина. Бодила си растеше необезпокояван точно зад пейката и предлагаше на любознателните погледи един свят на непрекъснато кипящ живот.
Пчелите непрекъснато прелитаха от цвят на цвят, ровеха се из малките оазисчета розов цвят подали срамежливо глави сред изобилието на грубовати листа и остри бодли. Ето, че и в най грозната обвивка може да се крие красотата. Листните въшки полазили по високите клончета ставаха жертва на лакомите калинки, които ги ядяха една по една, изсмуквайки живеца за да остане само бледата кожица а изядената въшка. Мравките сновяха насам натам по целия ствол в стриктно изградени магистрали. Често избухваха малки битки между тежките калинки и мравките. Едните бранеха стадото си, което усърдно дояха по удивителен начин, докато другите скачаха от клонче на клонче и със завидно постоянство кльопаха въшка след въшка.

Вдигам глава и е вече 9.20 след 25 минути автобуса ми тръгва и затова ставам за да намеря пътя си обртно към дома.

i believe anything’s possible, you ever seen the sun rise at twelve midnight
i had this picture formed in my mind, the day never began at twelve 0-1
and i dont think it ever ended at 11-59 to shine

herbalisers thoughts like mine, cross the line,
and ready to face the world, show me the papers, let me sign
hold me back at your own risk
i may not be sophisticated but at least i know precisely where im going

knowledge is power, we take incredible steps
man’s been on the moon, i’m almost done with paying off debts
we invented television sets and cassettes
and ??? with people that i met

i never smoked cigarettes, you ain’t seen nothing yet
every day’s a game equivalent to russian roulette
you better have this whole scenario sussed
exchanging cash for goods, hey i dont need your bust on me

how can i trust you when i dont trust myself, don’t
worry me, just worry about yourself
i rise like the sun, like the night, like the moon
something’s bound to give way, and bound to give way soon

i presume, you understand your mission in life,
accept the challenge, be a man, you can survive
the rougher the better i carry no vendetta
get a, education and be mentally stronger

physically fitter, you’re looking healthy already
are you ready for the time of your life, it’s kinda heavy
dont question me, dont ask me what i am or wheres my family
dont harass me unless you want to see the animal in me

i ain’t blind, i can see through your mind
read between the lines, you’re a shark without a spine
it’s time to rage yourself, esteem begin to climb,
if i say it’s going to be mine, it’s going to be mine

knowledge is power
information is food for the brain there’s much to gain
so let it rain let it rain
keep your eyes open, keep your mind in the frame

(that’s what we’re all going after,
just, changing people’s minds a little bit
about what some of the of the possibilities ahead of us,
are)

soon as the lights go down, my eyes close
my imagination works overtime, will it be heard in ‘99
furthermore my mind’s on the journey that’s before me
it’s been a stressful year and there’s nothing that you can show me

that i ain’t seen already in my dreams and nightmares
either you’re out of your mind or you’re brave, nobody cares
a whisper in the dark, a voice calming and angelic,
delivers a message telling me to keep my cool

let it be because whatever will be will be
will be delivered from me for focus of being an MC
if it hurts, it’s bound to instruct
if you’re corrupt, one of these days you’ll be running out of

luck, you ain’t going in no direction my dime
am i crazy or simply playing safe or profound
it sounds like the devil when the president talks
and it looks like they’re in hell already when we whore

no sweet talking when it’s time to get the stage warm
in the wilderness i conjure up a storm
theoretical exhibitionism carries no weight
the temperature’s unbalanced, and nothing is as straight

forward as it used to be, way back when
we used to be boys, now we turn to men
we’re children of our own defend force, ?? force,
somebody to end the war, what are you fighting for

that information is classified,
the situation will never be clarified, access denied
peace and tranquility is possible to gain
depending on my abilities as a lyricist

i never cared about being the cleverest or seeing mount everest
life in the flesh, not a rock
people flock from everywhere, unaware
whats about to happen when the millenium ends

watch your friend, it’s too late for making amends
many reckon that 1999 is when the world ends
what do you reckon, yo the next time you’re playing tekken
well guess what, it just takes a second

and poof, you’re gone, but life goes on
i, feel out of place kinda like i dont belong
human progress is the reason for this mess
will we survive the test or is it gonna turn to madness

first of january, oval manifest
second of january, you can put your mind to rest
we’ve been surpressed too long, way too long
is it really the end or will the world go on

knowledge is power
information is food for the brain there’s much to gain
so let it tame let it rain
keep your eyes open, keep your mind in the frame

Из един протокол

Човек трябва да бъде добър. Въпреки всичко, независимо от обстоятелствата. Ето я моята максима!

Но какво означава да си добър? Просто добряк или просто добричък, нещо средно между глупак и наивник? Нищо подобно. Добротата е философия. Тя не е “божа благодат”, а система от възгледи и отношения, които се отстояват цял живот. В основата и лежат добродетели, чието изграждане струва скъпо. Добротата е ангажимент към другите и това и придава социална значимост. В този смисъл добрият човек не е елементарна нравствена единица а сложна природа, подложена на изпитания. В съдбата му винаги има нещо обречено, което изразходва. Тук драмата и шансът се преплитат.

Добрият човек не е идеален. Подобно на другите и той има недостатъци. Но за разлика от другите той умее да ги владее. Това го издига над суетата и ламтежите, прави го по-мъдър. Не случайно добрият винаги е строг към себе си. Всичките му желания и постъпки са под контрола на съвестта. Ето защо не живее леко. Но строгостта не го изсушава или разлага, както става при лошите или хитрите, а, обратното, дава му вътрешен чар, обогатява го. При него тя е осъзната нравственост, проява на морал, който извисява. Затова освен философия добротата е и поведение. Начин на живот, който задължава.

Една от характерните черти на доброто е великодушието. Добрият винаги е готов да разбре, да прости, да помогне, да забрави. Именно великодушието превръща строгостта му от сурово изпитание в човешки жест. Този човек не води “двойно счетоводство” и постъпките му никога не се ръководят от зла памет. Той е благороден дори и когато губи. Това не означава, че е безсилен или страхлив, че е лишен от честолюбие и достойнство. Обратното - великодушната мъ природа е израз на вътрешна сигурност, на вяра в човека, на съзнателното издигане над дребното и дребнавото. Неговият реванш не е в отмъщението, а в подадената ръка, в опита да се стигне до истината без насилие и грубост.

Това излага добрия на рискове и разочарование, на незаслужени огорчения, но какво да се прави - такъв е жребият му! В края на краищата победеното огорчение е съшо вид доброта. Добротата, просмъкана с мъдрост и воля. Погледнато от тази страна, великодушието не е просто черта на характера, а негова позиция, двубой на човека със собствения му “ад”.

Строгостта и великодушието са характерни черти на доброто, но те са недостатъчни без чувство за справедливост. Само справедливият може да бъде добър. И то добър на дело а не на думи. Оттук следва, че добротата е своего рода съд, трибунал на съвестта. При нея справедливото отношение към нещата и фактите не е полза или прищявка а най висш дълг. Принцип. Тя действа, без да се влияе от конюнктурата и силите около нея, брани се единствено чрез истината. Затова добрият човек невинаги е приятен и удобен за ония, които са свикнали да двуличничат. За тях той е камък на пътя, който пречи.И те го атакуват, готови на всякакви низости. Без съмнение това го уморява, но в никакъв слъчай не го пречупва, защото добротата освен всичко друго е и форма на борба. На тежка, но благородна борба срещу лицемерието и лъжата. Ето защо, когато мислим за добрия човек, ние, без да искаме, мислим за справедливостта. За оначи човешка добродетел, без която останалите добродетели губят цената си. Само това е достатъчно, за да му се поклоним.

За добротата може да се говори много. Но дали е необходимо? Тя трябва да се живее. Да бъде кълн във всички човешки постъпки. Ама че илюзия, ще каже скептикът. Ще каже и ще сгреши, защото добрият човек е около него, а понякога и вътре в него. Въпросът е не дали съществува, а как да му се помогне да съществува по-леко и по-полезно. Как да се осъществи на дело независимо от пороците и страстите, които го заобикалят. Не случайно Лаб-рюйер казва: “Да се прави добро - значи да се действа!” Колко е просто, ако е вярно. Да опитаме!

Стефан Проданов

There’s no question that I love you
But I’m living in my own time
And here I am debating
Whether I’m wrong, or right

Who am I
To make a judgement of
Your life
I’m only
Passing by
Passing by

All the promises I gave you
Helped me to survive
And all the times I wished you’d save me
You were the love of my life

Who am I
To make a judgement of
Your life
I’m only
Passing by
Passing by

Клик тук.