Седя си в мрака, очите ми са затворени, блажена тъма се простира навред и само лекия кучешки лай отвън и песента на славея, напомнят че съм все още тук. Мислите ми се носят като лениви златни ленти по реката на унасящото се в сън подсъзнание. Мисля си, че имам склонността или порока, не знам да се впечатлявам твърде много от непознатото, от нещо ново, което изведнъж е придобило смисъл и се е появило от всепростиращата се тъмнина. Дишането ми е леко и дълбоко, което още един път ми напомня, колко полезно може да се окаже действието по спирането на цигарите. Разбира се, ще трябва да мине сякаш безкрайно много време, преди да мога да запазя равновесие на острия ръб на нестабилния ми ендорфин. Докато съм спокоен и полузаспал, пропускам през мембраната на клетката която представлявам в момента капчица безпокойство, което се стича като парещ живак в центъра ми, парейки митохондриите сякаш натежава и започва да ме свива в самия мен. Имам странното усещане, че съм мускул, който се опитва да се съкрати по средата, където се вихри малката сияйна топка.

Абстиненция - катализатор на контролираната лудост. Мъркам докато се превръщам в част от листото на майката растение и усещам как зората на новия ден избухва. Гневът се изхлузва през мембраната и изчезва отстъпвайки място на въглеродния диоксид. Светлината ме пронзва целия, избухва вълново в СО2-то, от което отплува кислород, а останалото задържам и хвърлям в производство на ресурси, които ще ми позволят да се разделя, и после пак, и пак. Докато тъмнината се стича обратно около мен успявам да пророня, че сигурно за растенията денят минава по съвсем различен начин и както беше казал някой, те даже не ни забелязват. Няма как да знам това преди да изживея живота си на растение, както няма да знам как се чувства мравката там долу, носейки откраднато яйце от мравуняка на червените, от което един прекрасен ден ще се роди поредния роб. Дали сме взаимствали подсъзнателно техниката на поробване от мравките, мисля си аз докато се преобръщам във всмукващия вакуум, който се ширва в безкрайно кълбо зад клепачите а хоризонта е толкова далеч, че не мога да го стигна с поглед, винаги отворен дори и насън.

Мисля си за контролираната лудост да имаш режим, който сменя мястото на деня и ноща през две денонощия; ритъм на живот, който с течение на времето като малко камъче изпада от коловоза на социалното и въпреки новия опит, който ти носи като на птичка, която са пуснали от клетката иска цената на това удоволствие и бавно те превръща в инсомниак… Дали заради това безценно удоволствие - да мога да наблюдавам другите хора през призмата на изкълчения си режим осъзнавам, че повечето са еднакви в стремежите си и слабостите си, че са като огромна сива маса която се движи и частта която минава покрай мен се слива в обвинително насочен пръст и уста която се опитва да каже нещо… Обществото ми говори и аз падам театрално на колене подал уше на хъхнещия в хиляди вдишвания глас:

-Ти си извън обществото, защо не се развиваш, накъде отиваш, нима това е твоето бъдеще, защо не взимаш заеми, защо това, защо онова ах хъъъх… - и пак въпрос след въпрос без край, сякаш самата мисъл за въпроса е способна да те зацикли моментално.
Проливам двулична съзла на срам, след което преди масата да успее да реагира с добре заучен насаме скок се хвърлям и впивам ноктенцата си в ушната мида на огромното изчадие. Чакам винаги тоя момент със сладостна тръпка, почти оргазъм. Зашепвам към милиард подадени към моето комарено гласче ушни тъпанчета: “Защото искам да съм такъв какъвто съм, а не част от ръката или кракът ти… макар и да те храня всеки ден аз съм отровния тумор който смущава самодоволното цинично твое съзнание, защото всеки твой компонент, който е достатъчно умен да прекрачи една крачка ще може да чуе гласа ми. Защото това което казвам е с гласът на реалист, но не на пръкнат от твоя корем уродлив пропагандиращ червей, който нашепва постоянно за краткостта на живота, не от ония, които не пропускат удобен случай да клъвнат право в човешкия недъг, за да го тласнат извън спокойствието и да го впрегнат в колелото, което кара лампата на адската ти каручка да свети за да освети пътя към небитието. Аз ти говоря с гласа на стария човек и ти тръпнеш, защото знаеш че това е ахилесовата ти пета и че човек е силен когато е осъзнат, скъсал порочната верижка от предопределености която толкова обичаш….

Нашепвам истини, които никой не обича, нашепвам отровни словца, които с мълниеносна скорост пръскат разсейки в чудовищния тумор полазил по земята и после се пускам от туптящото, горещо ухо.

Тумор, рубор, колор ет долор - това са признаците на възпалението ми беше казал дядо Мартин и се сещам думите му докато политам надолу като самотна капка дъжд за да се блъсна сам в себе си - клетката, да се нахраня и измия, докато преминавам от едно състояние в друго - чудото на контролираната лудост на едно въображение, което мечтае да бъде споделено с друго човешко същество, да предаде електричните импулси в единици и нули и после през нечий монитор обратно да пламне в главата на другия, докато преглъща онази горчива бучка, върнала го за миг в щастливите детски години, когато е лягял без мисъл и проблем в главата…

И нима щастието се крие в определения, написани на книга и показани по телевизора, и в pop-up-a, или сред нашепващите заклинания зелени листа, песента на нощния магьосник - славея и усещането за любимия човек, който диша тихо до теб, потънал собствената контролирана лудост, която крепи крехкия му свят, тъй както ти самия… Нима стремежа е по ценен от момента?

Поемам още и още дълбоки вдишвания въздух, съзнанието ми постепенно отшумява и мислите стават все по лениви и по лениви, прилично на ефирен дим се разнасят и чезнат в безкрайната сфера, чийто център е малката точица която представлявам, безкрайно налудничаво състояние на абсолютен покой и забавен сърдечен ритъм. С последен проблясващ пламък си помислям колко много ми липсват нощи като тази и дали абстиненцията не е всъщност подаръка на Съдбата, към който толкова често всеки се стреми… способността да асимилирам всеки детайл по-ясно от когато и да е било, с едновременно будно и заспиващо съзнание, да чувам как ръчния ми часовник тиктака, а да знам че е на поне 4м. от мен, да пожелая и да плъзна част от мен навън, сред дърветата докато стигне до човчицата на славея и оглушителната му песен опъне всяка фибра в мен, накара ме да настръхна от силата и красотата на трелите които толкова хора пренебрегват… контролираната лудост на щастието и на силата да знаеш, че единствената пречка пред Рая е, че трябва сам да нарисуваш вратите за да влезеш.

Posted in: Разкази | Comments(0)