Много е странно как човек има заложена в себе си способността за автодеструкция. Неизменно всички постоянно се израждат към все по начупващи занимания. Винаги е трудно да пишеш на самотек. Трябва време да се отпуснеш, да се зарибиш да се плъзнеш по тънката линя на съзнанието си, отвъд стандартното рационално мислене. Стига се винаги до момента, когато умората си взима дана.
мозъкът се отпуска, рационалното избледнява в несвързани снопчета мисли и главата ми започва да натежава. Тогава, в сенките на подсъзнателното нещо се събужда за нов живот. Нещо отвъд измамните екстраполации на съществуването, забулени в съмнение, отвъд пороците които като малки пиявици или роденти гризат корените на извисяващото се дърво, което представлявам. Проблясва спомен за някаква индийска песен, тук в автогарата където сред тихата глъч пуша бавно и отпивам за пореден път от кафето. Кое подред е? Трето или четвърто, вече не си спомням ясно. Спомням си в полусън как казвам чао на колегите, след това все по смътно и разпокъсано как пътувам в таксито през засилващия се софийски трафик. И ето ме тук, застинал в безбрежността на 45-те минути които остават до отпътуване на автобуса за Варна. Ох Варна… през ума м веднага прелита великолепната панорама която се разкрива от терасата на нашия апартамент - варненското езеро, отлитащите самолети които като блестяши игли се забиват в купа от високи тополи, които от своя страна като верни стражи пазят магистралата, по която вечер прелитат самоубийствените мотоциклетисти. Наляво се вижда светлината от изгряващото слънце, не самото то а само ослепителния поток светлина, която се плъзга по върховете на дърветата и превръща огромните автопркове зад газостанцията в перлени мъниста от светещи прозорци, брони, спойлери и джанти. Същевременно е толкова тихо и само лястовичката, притеснена за гнездото си, свито над лампта на терасата се стрелка писукайки. Опитва се да приложи най стария трик на свете на лястовичките - да отвлече врагът от истиската му цел. Един ден, докато бяхме с Мартича на селото на Симона гледахме как ято лястовички се стрелка към ястреб лениво виещ се в горещото небе. Той постойянно се опитваше да клъвне някоя от тях, но те - трърде бързи за да бъдат заловени се спускаха към него и бягаха, спускаха се и бягха, докато ястребът объркан от внезпната атака на потенциалните си жертви и загубил интерес лениво се спусна по въздушните течения в някаква посока, известна само нему.

Връщам се обратно в гарата, давайки почивка на спомените ми. Замислям се, че всъщност в детайлите се крие необикновена красота и знание, за което ние хората сме сякяш слепи. Припомням си как вчера разправях на Юлиян за невероятния бодил, до чешмичката в градинката зад хотел Хилтън. Докато чаках Мартин да дойде с колелото имах навика да присядам там и да се радвам на слънчевата светлина. Бодила си растеше необезпокояван точно зад пейката и предлагаше на любознателните погледи един свят на непрекъснато кипящ живот.
Пчелите непрекъснато прелитаха от цвят на цвят, ровеха се из малките оазисчета розов цвят подали срамежливо глави сред изобилието на грубовати листа и остри бодли. Ето, че и в най грозната обвивка може да се крие красотата. Листните въшки полазили по високите клончета ставаха жертва на лакомите калинки, които ги ядяха една по една, изсмуквайки живеца за да остане само бледата кожица а изядената въшка. Мравките сновяха насам натам по целия ствол в стриктно изградени магистрали. Често избухваха малки битки между тежките калинки и мравките. Едните бранеха стадото си, което усърдно дояха по удивителен начин, докато другите скачаха от клонче на клонче и със завидно постоянство кльопаха въшка след въшка.

Вдигам глава и е вече 9.20 след 25 минути автобуса ми тръгва и затова ставам за да намеря пътя си обртно към дома.

Posted in: Отвъд яйцето, Фундамент |