Почти свенливо, цветето разтваря венчелистчетата си и първия лъч пронизал розово синьото планинско небе прелита през стотиците хиляди километри, ефирно се пухва в тичинките като вдига нанокълба прашец за да продължи по правата, която му е предопределена.

В този момент на изкристализирала вечност, когато разстояние и време губят значението си, а детайли като работна заплата и социален статут  се обезмислят на ниво подредба на думата, в този момент се отваря пролука към нещо толкова безбрежно и същевременно лесно постижимо, че е невъзможно да се назове.

Тишината е великолепна с мълчаливата си прегръдка. Нарядко, сребристо златните линии от гласът на пойните птички или червения писък на орела се плъзват по необхватната синева на спокойствието. В истинската далечина, там където ретината е безсилна да забележи какъвто и да било детайл избухва светлината. Разтопената лава от изгрева се кълби и нажежава, прелива в себе си и вместо да изстине добива все по голяма сила, триумфиращо водеща след себе си задаващия се ден. Макар и с нежелание, утринната хлад се оттегля в сенките, под камъните и в процепите на планинската гръд и така все по-назад към бягащата нощ - чак до последните отенъци на тъмно синия плащ, в който спокойно почиват звездите след вечния си танц пред очите на будните нощем.

В полупритворените ми очи оставям огъня от изгрева да се търкаля. Бавно наляво, после бавно надясно, търкалям златното топче с вкусна слънчева енергия. То се топи и същевременно налива с все по голям заряд от сила, пулсира и всеки пулс дава допълнителен сила на биещото в гърдите ми сърце. Поемам си въздух с пълни гърди, опиянен от аромата на зелена трева, сутрешна влага и планински цветя. Не бързам да дишам както правя в софийските паркове, защото знам че тук ще има достатъчно кислород за още много дни, недокоснат от урбанизацията и влажните туристически потоци, които вече пълнят курортните рани, разцъфнали като грозни цветя по убитите от Натура 2000 райони. При спомена за това сякаш цялата картина около мен посивява и гневът бавно лумва, подхранван от безсилието на един човек и безразличността на цяла нация. Пак поемам въздух и този път издишам бавно, като задържам на пресекулки разредения кислород и в тези леки припомпвания тласкам гневът навън от мен. Отново и отново, докато острите иглички на раздразнението се отпуснат като погален таралеж. Планината ме обгръща от всички страни и зашепва в ушите ми своята спокойна, хладна и вечна приказка. Усмихвам се и пускам целия слънчев диск в очите ми. Енергията му е невъобразима, макар и все още да е несигурен в пътя си по небосклона. Отварям вътрешния си център и изцяло отърсил се от чувството на гневливо безсилие пускам енергията която пулсира в основата на челото ми да прелети през него за да запои тялото ми в планинското било, разперено като блага длан на изток.

Лекия тътен в недрата на планината се пренася по крайниците ми, разстила се на талази по цялото ми същество за да се влее в отвореното ми съзнание. Няма нужда да гледам защото вече виждам по съвсем друг начин. Всеки стрък трева и всяко дръвче е косъм по тялото ми което се разлива все повече и повече, погълнато от самия мен.
Мога да усетя как далече, далече краката ми усещат прохладата на морето, как хиляди вени се оттичат натам. Конструкцията ми не е човешка, но е позната, усещам как дъждовните облаци от дъха ми ме охлаждат, как огромното слънце ме напича а аз продължавам да се вия в танца, който двамата танцуваме от милиард години. В тази сюблимна точка на пресичане аз се преливам от човешко същество в планета и обратно, пулсирайки в осцилация 7.83 херца. Едновременно нагрявам малкото си тяло отпуснато в една от ръцете на голямото, което маха незабележимо на буйното Слънце и позволявам на щастието ми да избухне от едното в другото за да го разпратя по цялата вселена.

Posted in: Отвъд яйцето, Фундамент | Comments(1)