В един прекрасен ден преди около година, суетния Марто осъзна, че губи прекалено много време във всякакви средства за комуникация а-ла Интярниет. Дали защото желанието му за показност и жаждата за одобрение бяха попреминали, или защото хората не му харесваха не се разбра. Една студена януарска или февруарска нощ Марто се сети, че може да реши проблема с един замах - и изтри всички възможни акаунти в дейтинг сайтове, форуми, къмюнитита. По някаква странна ирония на съдбата жеста се оказа премислен защото почти година по - късно Марто намери в “Драфт” секцията на блога си извадки от постовете му във Vampire Freaks дот ком. Така се появиха на бял свят т. нар. “VF Sessions”.

Текст първи
Понякога седя и не мога да мисля за нищо, опитвам се да изплувам като от някаква каша, искащ да изкажа нещо от много много голямата дълбочина на сърцето си, искам да прегърна света и тихо да зашепна в ухото на всеки който познавам и не познавам. Да прошепна да се събуди и да излезе за миг от колелото в което тича. Понякога срещам бистрия поглед на някой, който събуден и учуден се радва на слънчевите зайчета, които си играят по стените и павираните улици. Понякога виждам някой, тъзно въздишащ, макар и буден, самотен в търсенето си, отчаян че няма никой друг, с който да обмени мисли, да се изсмее и да опита от пухкавите облаци, които лениво се влачат в ослепително синьото небе. Тогава винаги карам направо - ръка на рамото , очи в очите и “Добре дошъл”.

Светът отива към своя край, или по скоро човечеството. Инстинктивно, постоянно и толкова неусетно, че хората всъщност не го забелязват. Не и по този начин.

Но то си е там… планетата става все по-топла и по-топла… младите акселерират с нечовешка скорост, половото съзряване се е ускорило неимоверно, климатът се изменя, хората се множат в геометрична прогресия и изчерпват ресурсите на планетата. Това може временно да се “пропусне”, но не може да се отхвърли. Налазваме живо същество, което с красотата си показва какво значи съвършенство, същество, което е дало подслон и храна на чудовищен вирус, който само за няколкостотин години разкъса плътта му, отрови кръвта му и изпи млякото му. Да майчице Земя, вирусите сме ние и рано или късно ще трябва да намалеем. Кой го е грижа - нима вируса на СПИН се интересува от мнението ни по въпроса дали го искаме или не? Надали.

Схемата е една и съща, мащабите са различни. Законът за пропорционалността на нещата е и винаги ще е валиден. Но земята не е човек - тя е съвършенство - тя е дала живот на вируса, който представляваме, дала ни е крила в еволюционен план и вместо да се превърнем в живите и батерии, осъзнаващи способностите на собствените си тела и умове, вместо заедно да тръгнем на прекрасно пътешествие, ние грубо захапваме гърдата, която ни храни. Явно децата на майката планета са още много малко. Много като брой, да, но са много малки и скоро ще останат малко. Ще останат тези, които са способни да живеят в синхрон, в мир със собствената си майчица.

Няма да прочета какво съм написал по-горе, мозъка ми имаше нужда да разтовари тежестта, която не ми дава мира. Не искам да живея сред шибани токсини, децата ми да са с изродена структура заради ядрените програми на държавите и заровения уран под планините ни, заради все по високите панели и все по-мръзния въздух… и още хиляди други неща…

Искам да съм човек на планетата, но всеки два дни съм вързан към компютър. Някой задължава ли ме да го правя? Не, доброволно продаване на душата, разкъсването между това да поема нанякъде, където и да е но да е моят път и отговорностите, които тежат на  плещите на един 26 годишен смешко, понякога ужасно сериозен, но все пак смешко. Сякаш обществото е на всеки милиметър от шибания сърфейс, хората се превръщат в маса с все по малко проблясъци на идеи. Царството на псевдофилмите, царството на филмите, които всеки прожектира в своята глава и в чуждите глави, които прожектират и на него, които прожектирам и аз на Вас.

Псевдо филми, псевдо живот.

И отново изплувам от мръсната пяна на ежедневието, защото надеждата е някъде там. Надеждата да срещна още някой, да разменя две думи с него и да запаля фенера на мисълта, да му кажа че има път и трябва да го следва, да го намери и прегърне. Да, ще кажат повечето от вас - аз имам път. Но аз не говоря за път предначертан от хората около вас, не път, който те брои за поредната “working unit”, не пътя на специалиста и професионалиста, защото това е рационално знание за материалното, защото всеки може да го усвои ако прояви търпение и отдели внимание и най-накрая това познание е уеднаквено и рамкирано, напълно лишено от индивидуалност с изключение на човешките способности за запаметяване и извършване на определен вид дейност.

Истинския път, извън убеждения и предубеждения, религия, социум, одобрение. Пътят който тихо тупти в сърцето на всеки, туптене, което не може да заглъхне и сред воя на сирени и пред вида на ядрената гъба в далечината. Защото тази нишка е вечна и ние плетем едно цяло, което е и част от  планетата Земя, но това по никакъв начин не ни поставя над нея.

И ако видя този човек след известно време, и ако видя в очите му да свети пламъка на сърцето,  то тогава не би имало по голям подарък от това , защото огъня на тази любов извираща отвътре е вечен.“

Posted in: Отвъд яйцето | Comments(0)