Бялата мишка седеше в средата на лабирнта и дишаше тежко. “Хаха”-изцвърча хрипливо и завъртя
червените си очи в налудничаво задоволство. Прецака малките копеленца.

***

Вход, сиренце, изход. Това бяха смътните му спомени преди Пробуждането. В един определен момент схемата изгря в главата му. Докато рутинно тичаше за сиренцето и после към изхода, той запомняше посоки, изчисляваше глобалното пространство, където го пускаха, мереше, мислеше и премисляше.

В края на краищата успя да завърши изчисленията си почти на пределна възраст. Беше подготвил изненада за великаните в престилките. Доказателство за блестящия ум, който се криеше зад привидно грохналото телце на бяла мишка. Той, той бе узпял да определи центъра на квадрата, в който го поставяхя по напълно емпиричен път. Когато денят дойде той се затича, както обикновено но вместо ляв, десен, ляв, ляв коридор, той продължи направо и се стрелна в друг тунел. Над него великаните се размърдаха тревожно. Сведоха големите си лъскави очи към неговото пространство, ясно изразяващи смут и почуда. С половин око бялата мишка следеше развоя в небето над себе си, но неизменно се приближаваше към целта си. Най-накрая сви три пъти вдясно и се озова в средата на малък куб, чиято една стена беше входа откъдето влезе….

***

Бялата мишка тържествуваше. “Да ви видя сега, кой ще се мери с интелекта ми, смешници!” - изправи се на задните си крака и зацвърча ликуващо. Отпусна се и зачака реакцията на смутените великани там - горе. Сигурно се опитваха да разгадаят сложността на мислите му, красотата с която бе решил тяхната задача, показвайки им принципно нова концепция за това как може да се погледне върху определен проблем. Как ли щяха да го наградят? Може би с някой специален сорт сиренце? Нека първо завърши шоуто… Мишката зацвърча оше по доволна и седна на задните си лапи привършвайки със спектакъла, който можеше да се закълне, че ще подлуди великаните горе. Зави опашка в спирала, формата, която също по емпиричен път бе доказала, че е съвършения символ на безкрайността и чийто край (или начало в зависимост от гледната точка) свършваше в нейна милост - в малкото и бяло телце, израз на крехката преходност на материалното! Изкуство, тя правеше изкуство!

***

За нейно най-голямо учудване, единия от великаните я хвана с гумената си неделикатна ръка и я върна в изходна позиция. Мишката се затича и изпълни с подобаващо старание същите движения. “Доста са тъпи” - помисли си тя - “винаги трябва да им показваш нещо поне по няколко пъти, преди да те разберат”. След четвъртия опит великаните се скупчиха на кълбо над нея и застинаха. Чуваше ше само развълнуваното им боботене. Дискутираха нещо. Бялата мишка изпъна вратле, както беше в седнала позиция. Беше успяла, сигурно разсъждаваха над това какво иска да им каже, над елегантната биоконструкция, която бе създала. Осъзнаваше, че можеше да избяга, долу в канала при другите мишки, но те не бяха прогледнали. А тя, тя беше творец… Малко същество, изпълнено с толкова необятно познание за заобикалящият свят. Съвестта и не би могла да позволи опошляване на комуникациата между белите великани, чувстваше се длъжна да им даде нов поглед към миниатюрния космос тук долу, в квадратната кутия…
***

- Сигурно е от храната - каза Др. Финли. - Трябва да проверим, какво по дяволите пращат за храна, това е третата която се побърква.

-Прав си - каза проф. Стиг - Какво да я правим тази?

-Хвърли я на котката.

***

Черната лабораторна котка се изви във въздуха, сграбчи цвърчащата мишка и я захапа за врата. След 30 секунди мишката отплува в безкрая, изпълнен със спирали, квадрати и разочарование. След като се умори да си играе с отпуснатото бяло телце, котката излапа мишката и заспа.

Засънува странен, Некотешки сън.

Posted in: Некатегоризирани |