- И тогава слезна огнен кон и хиляди по хиляди умряха във всепречистващия огън на Възмездието за греховете човешки, които нямаше кой да изкупи в утрешния ден - крещеше с цяло гърло Гласът на Новото Време или както за по кратко му казваха предишните приятели ГеНеВе-то. Ситни капчици пот обсипваха късо постриганата му глава, плъзгаха се пъргаво покрай изскочилите очи и рехавата брадица, бегло навяваща мъдрост за да се шмугнат в протърканото расо, което той се кълнеше че е получил от Единствения за да възвести мисията за края на земята. Разбира се неговите дружки Кобрата Пю и Коравия Уили знаеха много добре, че една пиеса на 3-то Авеню за малко не се състоя  защото расото на главния изпълнител изчезна незнайно как.

- Шамо как ше шудеха на задния ход оранителите, а? - изсмя се Кобрата Пю и без да откъсва поглед от пръскащия слюнки и жлъч ГеНеВе, надигна бутилка в окъсан плик, който сексапилно разкриваше съдържанието на бутилката - нещо трудно различимо от обикновена урина.

-Хе-хе-хе кхъ-кхъъър хе-хе - Изхрипа ухилен хърбавия му приятел и залитна леко назад. Дългогодишния опит в развиването на условен рефлекс за пазене на равновесие докато вестигулярния му апарат за пореден път потъваше подобно малък Титаник след среща с айсберг-а на алкохолa го задържа в леко крива поза, но прав, ковто беше целта на занятието. Той се закрепи по стабилно, квасна устни в благината на Кобрата Пю и допълни - Кхъ, пуу мноу добро си намерил тоз път. Ко и туй?

-В ушилишето на Шейнт Шибил и 6-та, пажача ми е приятелше, ти го жнаеш. Той ми ливна половинка от туй дето разпалват ш него парното на малкити копиленча. Вика ми “и аж ши дърпам чат-пат мноу дубре шгрява”, та му измолих малку и кат глеам прав е бил, шкала вдигам от раж ееей! - беззъбата му усмивка се разчекна в плашешта широчина откривайки замотен кучешки зъб, стърчащ весело от лявата страна на нарязаното от хиляди морави капиляри лице. Обърна се към ГНВ и се заслуша въртейки бутилката с Коравия.

- И ще биде време слабите и репресирани да станат, и огън и жупел ще се изсипят над главите на грешниците и Единствения ще посее семената на пречистващата разруха сред грешната паплач човешка! Смейте се, смейте се грешни маймуни, деца на пошло семе - ГНВ пое дълбоко въздух и тъкмо се канеше да насочи опустошителната струя слюнки към курвата която от около 5 минути осезаемо нарушаваше цялостта на аурата му, голейки с мръснишка усмивка тлъстото си краче, когато вниманието му бе привлечено от нещо високо в небето току над Емпайър Стейт Билдинг. Още имаше някой друг флешбек от времето, по което беше скаут учител. Откъслечни фрагменти от готина шапка, зелени дрехи и строг поглед, разкази на ужасите край огъня преди, преди… да дойде деня, в който се прибра в малката си квартира и не завари любимата му женичка в поза баш кучешката и над нея очепеното черно спортистче само 125 килограма чиста мускулна маса и пълна липса на мозъчни клетки. “Здрасти чичо Макс” беше поздравило бичето с перфектната си усмивка, греещ ярък полумесец на нощното му лице, без да спира да помпа жена му, която не можеше или не искаше да се измъкне от ключа на черния. Светът на Макс се пръсна. Момчето беше полуидиот, работата беше ясна. Не можеше да удари момчето, не можеше да удари жена си. Вените му се издуваха в безсилен гняв, почервенялото му лице сякаш гореше в огъня на Ада и докато субволево отстъпваше назад към все още отворената врата през букета с горски теменуги в лявото му око се оформи сълза. Последното нещо което си спомняше беше как без да ще се подхлъзна с кална обувка върху ароматните теменуги, залитна назад и може би заради напрежението, което се издуваше в главата му при всеки пошляпваш звук от стаята не можа да запази равновесие и полетя от третия етаж надолу право към още лъскавия от дъжд асфалт. Прелитайки през ниския парапет за части от стотната ретината му запечата смазани виолетово-кални цветя, огромен черен силует и размазано резедаво петно под него.

Следващите дни се губеха в безцелно скитане без да знае кой е, без да е способен да подтисне пламъците, горящи във вътрешността на черепа му. Губейки личността си Макс, започна да възвръща способността си да говори и след три месеца вече можеше да произнася думите както и преди шока. Подслонен от Кобрата и Коравия, Макс заживя като клошар, с изтрито от шок минало и запазен инстинкт за оцеляване, който понякога успяваше да отрази части от миналото като проблясък в парче пръснато огледало. Именно подсъзнателното му помогна да се реинтегрира макар и на леко по-ниска стълбица от общаеството. Той съвсем рядко се стряскаше в пиянския си сън крещейки за похотливи черни чудовища и лъстиви харпии, за отровно виолетово възмездие и за калта оцапала хорските съзнания. После всичко се успокояваше и нарядко се чуваше задавения хриплив смях на Коравия (бивш индианец, тръгнал да си търси късмета извън резервата, нахлузвайки дънки вместо шаманска корона от пера). Коравия беше около 60тина килограма, но можеше спокойно да вдигне чувал с неговата тежест или да поговори с някоя заблудена птичка.

Posted in: Некатегоризирани |